От стила и иконографията му личи, че е бил строен през епохата на комунизма и има отношение към по-късното, вдъхновеното от комунистите въстание. 

По-нататък виждаме рушащ се селскостопански комплекс. Спираме край пътя и МХ научава, че някога е бил част от ТКЗС, но вече е изоставен, тъй като надписът на сградите личи много слабо. После посещаваме една подстанция. Много други неща привличат погледа ми по пътя. Почти навсякъде, особено в близост до селата и кръстопътищата, хора продават плодове и зеленчуци край шосето. Сега е сезонът на доматите, прасковите, дините и пъпешите. Всички малки сергии си имат кантари за теглене на стоката и ми прави впечатление, че сякаш са въплътили в себе си историята на страната от последните 150 години.

Затова започвам да колекционирам техни снимки, както и на собствениците им, но с тяхно позволение. Не знам какво МХ казва в действителност на хората, но те изглеждат дружелюбни, макар и понякога озадачени. Първата селянка с посивяла коса, облечена в синя престилка и виолетови джапанки, ни казва, че е наследила кантара от баба си, която пък го получила от своята баба. Това трябва да е било времето, когато България е постигнала независимостта си от Отоманската империя през 1870-те години, малко преди моите прародители да се родят.

Други кантари са съвсем модерни с електронен екран. Едно метално чудовище носи името “Метинел” и има декоративни стрелки, които (ако се наложи) биха могли да заместят подвижните крила на моста Тауър. МХ ми казва, че е от Турция.  Колекцията ми нараства с такава скорост, че набързо й измислям име: “Мярка за промяна: Визуална история на измерващи уреди в Централна и Южна България”.