Посещаваме набързо Културния дом – който се оказва затворен – заради  паметника пред него. Всяко градче и почти всяко село има своите паметници (а не мемориали, въпреки че могат да функционират и като двете), много от тях огромни по размер. Лека-полека започвам да разбирам отношението на България към Русия, нагласата, която – до неотдавна – бе позволявала на руснаците да обсебват голяма част от славата на България в получаването й на независимост през 19 век, както и за освобождението й от нацистите през 1945 г. Въпреки че славянската етническа принадлежност, православието и кирилицата свързват двете страни в културно отношение, няма съмнение, че независимостта на България настъпва преди всичко заради глобалните политически и географски амбиции на Русия – изтласквайки Отоманската империя назад, тя получава излаз на Средиземно море – а не като самоотвержен акт на братска помощ.

Във втория случай революционните промени свързват Русия с Комунистическата партия,  омаловажавайки по този начин политическите убеждения на българите в следвоенната история. В разговорите с МХ обаче долавям разлика в отношението му към руснаците като народ и към ‘Русия‘ (СССР) като политическа сила. Това може да обясни отсъствието на паметници, caпосветени на комунистическата партия и вождовете й, в това число Маркс, Ленин и сие, докато все пак има много мемориални паметници на руски офицери и войни, взели участие във (ре)формирането на българската нация, така че вероятно има повече русофилски паметници тук, отколкото във всички други страни от бившия Варшавски договор, взети заедно.