Попадаме на купчини нови електромери в кафяви кутии и Л. казва, “Ха, хомосексуални индианци.”
“Какво?”
“Напомнят ми за една изложба, наречена “Таен живот – гейове и лезбийки във Виена през 20 век”, която излагаше една от архивните кутии за политически документи на Франц Враницки, надписана ‘Хомосексуални индианци’. 

“Или отново Магьосникът; Баум веднъж заявил, че измислил името, докато гледал картотека с две чекмеджета: A-N и O-Z.”
“Предавам се.”

Качваме се по стълбите и излизаме на равния покрив, загледани в гората от електрически мачти, стигащи до хоризонта.

До днес се движихме предимно в югоизточна посока през централните низини, но днес на път за Асеновград завиваме почти право на юг към подножието на Родопите, които разделят България и Гърция. В Асеновгад посещаваме малък цех, в който работят десетина човека, заети с дейност, тукашен специалитет  - булчински рокли. Предната, изложбена част на магазина е така гъсто населена със съвършената  тържественост на сватбени и официални рокли в бяло и други светли тонове, че се изпотявам от притеснение. Собственикът и работниците търпеливо утоляват любопитството ни, но когато едно ромско семейство влиза да търси рокля, долавям, че посетителите и клиентите налагат два очебийно различни начина на обслужване, който е свръх силите на персонала. Предприятието търгува не само на местно ниво, но предлага свои модели в магазини в Пловдив и София.

След това вървим пеша към пазара и попадаме на друго изоставено градско кино, но този път оставаме извън заобикалящата го телена ограда, в която за съжаление няма пролуки.