Пътят, по-който се движим сега, е почти изцяло ориентиран на север и минава през равнините в посока на Стара планина. Забелязваме една могила, издигаща се в средата на голям, почти с промишлени размери, лозов масив. На върха й има бял паметник. Отиваме да го видим отблизо. Оказва се добре поддържан мемориал в памет на руски пехотинци, загинали в Руско-турската война, довела до независимостта на България през 1878 г. По-късно по същия път към Хисаря минаваме покрай няколко села. Щъркели по покривите на кметствата, паметници, ознаменуващи независимостта, електропроводни мачти. Няколко километра по-надолу по пътя стои порутен сграден комплекс – висока кула със спираловидна стълба и дълга ниска сграда с няколко пристройки.

Районът е изцяло аграрен и от кулата (с малки помещения на всяко ниво) се открива панорамна гледка към цялата околност.

Продълговатият блок е подслонил редица от бетонни гнезда на пода и ято ястреби, за които целият комплекс е място за гнездене и люпилня. При влизането ни те ни наблюдават подозрително откъм тръбите до тавана и се спускат към прозорците, ако скъсим прекалено дистанцията.  Тримата решаваме, че това е била напоителна станция, чиито помпи са били разположени в предназначените за това гнезда, а процесът се е контролирал от наблюдателната кула. Това предположение се потвърждава от промишлените електропроводи, стигащи до тук. Ако се съди по броя на захвърлените кондоми и счупените бирени бутилки, мястото все още консумира голямо количество енергия.