Нашият разговор клони към своя край и аз оставам с впечатлението за човек, който се чувства уютно в собствената си култура и  който същевременно отчита реалността като необходимост от допускане на известни компромиси спрямо традиционната политическа система, в която живее. К. ни подарява екземпляр от книгата си с автограф, която Л. и аз за съжаление не можем да прочетем.

Обратно в центъра на града улиците са почти празни, оградени с познатите найлонови ленти, на които пише ‘полицейски кордон: не пресичай’. Визуалната реалност не съответства на представата ни как трябва да изглежда едно държавно посещение, а по скоро с това как би изглеждал един град след обявяване на извънредно положение. Преживяването тук е същото като миналата година във Виена и говори за нарастващата (не само физическа) пропаст между политиците и хората: орязването на демократичните права, ескалирането на разноските за охрана, градовете, които спират да живеят, демонстрациите, чиито адресати никога не ги виждат освен в медиите (ако изобщо ги гледат), са все симптоматични за тази нарастваща дистанция.

Заедно с други като нас, проявяващи любопитсктво към атмосферата на обезлюдения град, любознайковци в най-добрия смисъл на думата, обхождаме 'отцепената зона' по края, и веднага разбираме кога сме пресекли невидимата граница на нормалния живот. Поредна визита на президента на Съединените щати, който, според вестниците, иска да сключи сделка – съгласието на България да разположи оръжия на своя територия, част от т.н. “щит срещу Русия”, с което Полша се съгласи преди няколко месеца, срещу облекчаване на визовия режим за българите, желаещи за влязат в САЩ или помощ в преговорите за решаване на кризата с медицинските сестри в Либия.